Кога операцията на тазобедрената става вече не е крайна мярка, а логична стъпка

Много често в кабинета чувам едно и също изречение:

„Докторе, не искам да стигам до операция.“

И това е напълно разбираемо. Никой не влиза с желание в операционна зала. В началото на заболяването и не е нужно. Коксартрозата обикновено започва постепенно – болка при по-дълго ходене, леко ограничение в движението, сутрешна скованост. В този етап има смисъл да се опита консервативно лечение. Медикаменти, физиотерапия, контрол на натоварването, понякога интервенционални процедури – всичко това има своето място.

Проблемът е, че артрозата е прогресиращо състояние.

С времето хрущялът изтънява, костта се променя, ставата губи своята гладка повърхност. Пациентът започва да усеща болка не само при натоварване, но и в покой. Става трудно да се обуе чорап или да се качи по стълбите. Нощната болка нарушава съня. Разстоянието, което преди е било нормално, се скъсява до няколкостотин метра.

Тогава разговорът се променя.

В този етап въпросът вече не е „можем ли да намалим болката“, а „можем ли да възстановим функцията“. Ако всички други възможности са били приложени и ефектът е краткотраен или липсва, операцията престава да бъде крайна мярка. Тя става логична стъпка в развитието на лечението.

Отлагането при напреднал стадий не спира процеса. Напротив – често води до по-голяма деформация, отслабване на мускулатурата и по-трудно възстановяване след интервенцията. Затова решението трябва да бъде навременно, а не продиктувано от страх.

Когато казвам на пациента, че е време да мисли за смяна на ставата, това не е прибързан съвет. Това е заключение, до което стигаме заедно – след преглед, образни изследвания и честен разговор за качеството на живот.

Операцията не е поражение.

Тя е начин човек отново да се движи свободно.