Рамото отвътре - анатомия на раменната става

Гленохумералната става — ставата между главата на раменната кост и гленоидната ямка на лопатката — е най-подвижната става в човешкото тяло.[1] Благодарение на нея и на останалите части на раменния комплекс можем да поставим ръката над главата, зад гърба и пред тялото, да я завъртим навътре и навън и да извършваме прецизни движения в почти всяка посока.

Раменният комплекс включва още акромиоклавикуларната става — съчленението между акромиона на лопатката и ключицата, стерноклавикуларната става между ключицата и гръдната кост, както и движението на лопатката спрямо гръдния кош. В общата функция участват ротаторният маншон, ставната капсула, лабрумът и множество мускули и връзки.

Големият обем на движение е свързан със сравнително малко костно ограничение. Главата на раменната кост контактува с плитка ставна повърхност и стабилността зависи в значителна степен от лабрума, капсулата, връзките, ротаторния маншон и координираната работа на мускулите около рамото.

Рамото представлява динамична система, в която подвижността и стабилността трябва непрекъснато да бъдат съгласувани.

Тази анатомия обяснява защо болката в една и съща област може да произхожда от различни структури. Повече за причините за болка в рамото е разгледано тук:

https://www.dryordanov.com/publikacii-d-r-yordanov/bolka-v-ramoto

Рамото всъщност включва няколко съчленения

Гленохумералната става е същинската раменна става. Тя се образува между почти сферичната глава на раменната кост и гленоидната ямка на лопатката и осигурява голяма част от движението.

Акромиоклавикуларната става свързва външния край на ключицата с акромиона — костен израстък на лопатката, който оформя горната част на рамото.

Стерноклавикуларната става свързва ключицата с гръдната кост. Това е единствената истинска костна връзка между горния крайник и централния скелет.

Съществува и скапулоторакална връзка между лопатката и гръдния кош. Тя няма устройството на истинска анатомична става със ставен хрущял и капсула. Функционалното ѝ значение обаче е голямо. При повдигане на ръката лопатката се плъзга и завърта по гръдната стена в координация с движението на раменната кост.

Нормалното движение на рамото възниква чрез синхронната работа на целия раменен комплекс.

От какво е изградено рамото

Трите основни кости

В изграждането на рамото участват три основни кости — раменната кост, лопатката и ключицата.

Горният край на раменната кост завършва с почти сферична глава. Тя се свързва с гленоидната ямка на лопатката.

Лопатката е плоска кост, разположена върху задната част на гръдния кош. В нея се намира гленоидът. Акромионът оформя част от костния покрив над ротаторния маншон, а коракоидният израстък служи като място за залавяне на редица мускули и връзки.

Ключицата действа като подпора, която поддържа рамото на разстояние от гръдния кош и позволява свободното движение на горния крайник.

Трите кости функционират като свързана система. Положението на лопатката например променя ориентацията на гленоида спрямо движещата се раменна кост.

Ставният хрущял — гладката повърхност между костите

Ставните повърхности на главата на раменната кост и гленоида са покрити с хиалинен хрущял — гладък вид ставен хрущял, приспособен да понася натоварване и да осигурява движение с много ниско триене.

Той участва и в разпределянето на силите върху ставната повърхност.

Ставният хрущял има ограничени възможности за възстановяване. При постепенното му изтъняване повърхността губи част от нормалната си гладкост, а начинът, по който се разпределя натоварването между двете ставни повърхности, се променя.

Гленохумералната става — огромна подвижност върху малка опора

Главата на раменната кост е значително по-голяма от ставната повърхност на гленоида. Това се различава съществено от тазобедрената става, при която бедрената глава е обхваната от ацетабулума — дълбоката ставна ямка на таза.

При рамото гленоидът обхваща много по-малка част от главата на раменната кост. Тази геометрия позволява голям обем на движение и същевременно увеличава значението на меките тъкани и активния мускулен контрол за поддържането на стабилността.

Как рамото остава стабилно

Лабрумът — пръстенът около гленоида

По периферията на гленоидната ямка е разположен лабрумът — пръстен от плътна фиброзна тъкан и фиброхрущял, вид хрущялна тъкан с високо съдържание на здрави колагенови влакна.

Лабрумът съществено увеличава ефективната дълбочина на гленоидната ямка.

Може да си го представим като мекотъканен ръб, който оформя по-дълбока опора около костната ставна повърхност. По този начин лабрумът участва в стабилизирането на ставата, без да ограничава значително нейния обем на движение.

Лабрумът е свързан със ставната капсула и връзките. В горната му част съществува тясна анатомична връзка със залавното място на сухожилието на дългата глава на бицепса.

Ставната капсула и връзките — свобода на движение и контрол

Цялата гленохумерална става е обградена от ставна капсула.

Тя е сравнително свободна и позволява големия обем на движение, характерен за рамото. В различните позиции на ръката отделни части на капсулата и гленохумералните връзки се напрягат в различна степен и ограничават прекомерното преместване на главата на раменната кост.

Този механизъм позволява подвижността и стабилността да се променят според положението на крайника.

При патологично стягане на капсулата обемът на движение може значително да намалее. Този механизъм има важно значение при адхезивния капсулит, познат като „замръзнало рамо“.

При увреждане или прекомерна хлабавост на стабилизиращите структури може да възникне патологична нестабилност.

Ротаторният маншон — динамичният център на рамото

Ротаторният маншон се образува от сухожилията на четири мускула: надгръбначния мускул (supraspinatus), подгръбначния мускул (infraspinatus), малкия кръгъл мускул (teres minor) и подлопатъчния мускул (subscapularis). Техните сухожилия обхващат главата на раменната кост отпред, отгоре и отзад и оформят обща функционална система около ставата.

Ротаторният маншон има важна механична роля за стабилизирането на главата на раменната кост. Маншонът притиска главата към гленоида и по този начин противодейства на изместването ѝ нагоре, което самостоятелното действие на делтовидния мускул би предизвикало.[3]

Надгръбначният мускул участва в повдигането на ръката, подгръбначният и малкият кръгъл имат важно значение за външната ротация, а подлопатъчният — за вътрешната ротация и предната стабилност.

Четирите мускула действат като координирана система и взаимно допълват силите си около ставата.

При увреждане на маншона могат да се променят както конкретни движения, така и центрирането на главата на раменната кост.

Различните степени на увреждане на ротаторния маншон са разгледани по-подробно тук:

https://www.dryordanov.com/publikacii-d-r-yordanov/rotatoren-manshon-razkasvane

Делтовидният мускул и ротаторният маншон

Делтовидният мускул оформя външния контур на рамото и е един от основните двигатели при повдигане на ръката.

При неговото съкращение върху главата на раменната кост възниква значителна сила. Координираното действие на ротаторния маншон ограничава тенденцията към изместване на главата нагоре и подпомага запазването на положението ѝ спрямо гленоида.

При големи и хронични увреди на ротаторния маншон този баланс може да се наруши, което променя механиката на цялата става.

Защо движението на рамото е толкова сложно

Лопатката — подвижната основа на рамото

Повдигането на ръката високо над главата включва едновременно движение в гленохумералната става и движение на лопатката.

Лопатката се плъзга и завърта върху гръдната стена и постепенно променя положението на гленоида спрямо движещата се ръка.

Това движение се контролира от няколко мускулни групи, сред които важно място имат трапецовидният и предният зъбчат мускул (serratus anterior).

Координацията между движението на лопатката и раменната кост е известна като скапулохумерален ритъм.

Съотношението между движението на раменната кост и лопатката варира значително между отделните хора и в различните части на движението.[4] Не съществува едно постоянно съотношение, което да служи като универсална норма.

Положението и движението на лопатката се оценяват в контекста на симптомите и функцията на цялото рамо.

Дългата глава на бицепса

Бицепсът обикновено се свързва със сгъването на лакътя. Сухожилието на неговата дълга глава обаче е тясно свързано с анатомията на рамото.

Залавното му място включва областта над гленоида и горната част на лабрума. Разпределението на сухожилните влакна между тези структури варира значително между отделните хора.[5]

След това сухожилието преминава през областта на раменната става и продължава надолу по предната част на раменната кост в костна бразда, известна като бицепитална бразда.

Поради това разположение сухожилието на дългата глава на бицепса може да бъде източник на болка в предната част на рамото. Патологията му често се среща заедно с промени в ротаторния маншон или горната част на лабрума.

Субакромиалното пространство, коракоакромиалната дъга и бурсата

Субакромиалното пространство е пространството между ротаторния маншон и разположения над него акромион.

Акромионът и коракоидният израстък са свързани чрез коракоакромиалната връзка, наричана още коракоакромиален лигамент. Заедно те оформят коракоакромиалната дъга — покрив над ротаторния маншон и горната част на раменната става.

Коракоакромиалната дъга има механична роля при ограничаването на изместването на главата на раменната кост нагоре и напред-нагоре.

Между този костно-свързочен покрив, ротаторния маншон и делтовидния мускул се намира субакромиално-субделтоидната бурса.

Бурсата представлява тънка плъзгаща структура, която намалява триенето между сухожилията и съседните тъкани по време на движение.

При възпаление тя може да стане болезнена и да съдържа повече течност. Бурсата често реагира вторично при проблем на ротаторния маншон или при променена механика на рамото.

Подвижност срещу стабилност — основният компромис на рамото

Голямата подвижност на гленохумералната става се постига при сравнително ограничена костна опора. Стабилността се поддържа от структури, които действат пасивно, и от мускули, които осигуряват активен контрол.

Пасивният принос идва от формата на ставните повърхности, лабрума, ставната капсула, гленохумералните връзки и отрицателното вътреставно налягане. Вдлъбнатата гленоидно-лабрална повърхност също допринася механично за стабилността: когато главата на раменната кост е притисната към нея, устойчивостта срещу преместване по повърхността се увеличава — механизъм, известен като concavity-compression.[8]

При теглеща сила върху отпуснатата ръка, която се стреми да отдалечи ставните повърхности една от друга — например при висене или носене на тежест с отпусната надолу ръка — в ставата се създава отрицателно вътреставно налягане, което допринася за противопоставянето на тази сила.[6]

Активният контрол се осигурява основно от ротаторния маншон, делтовидния мускул и мускулите, които движат и стабилизират лопатката. Тяхната работа се управлява от нервната система, така че силата и моментът на мускулното съкращение да се приспособяват към конкретното движение.

Съчетаването на тези механизми позволява на рамото да запази голям обем на движение при достатъчна стабилност за повдигане, носене, хвърляне, работа и спорт.

Как анатомията насочва към следващата стъпка

Структурите около рамото се намират много близо една до друга и участват в общи движения, поради което симптомите им често се припокриват. Изборът на подходящо изследване и съпоставянето му с клиничния преглед са разгледани отделно тук:

https://www.dryordanov.com/publikacii-d-r-yordanov/diagnostika-bolka-ramo

Болката по предната част на рамото, особено когато се усилва при повдигане на ръката над главата, насочва вниманието към структури като сухожилието на дългата глава на бицепса и ротаторния маншон. Следващата стъпка е клиничен преглед, който да установи коя структура възпроизвежда симптомите и дали е необходимо образно изследване.

Когато движението остава ограничено и при опит друг човек да премести ръката пасивно, вниманието се насочва към ставната капсула и самата става. Следващата стъпка е оценка на активния и пасивния обем на движение и търсене на причината за ограничението.

Когато ръката може да бъде повдигната, но силата е намалена, ротаторният маншон е важна структура за оценка. Следващата стъпка е клинична оценка на функцията на маншона и при показания — подходящо образно изследване.

Тези ориентири насочват към следващия въпрос, но не определят диагнозата.

Често задавани въпроси

Защо рамото се изкълчва по-лесно от тазобедрената става?

Гленоидът е плитък и обхваща сравнително малка част от голямата глава на раменната кост. Тази конструкция осигурява голям обем на движение и поставя по-голяма част от стабилизирането върху лабрума, капсулата, връзките и мускулите около ставата.

При тазобедрената става бедрената глава е обхваната много по-дълбоко от костната ямка на таза. Костната геометрия сама по себе си осигурява значително по-голямо ограничение срещу изместване.

Затова травма, която уврежда мекотъканните стабилизатори на рамото, може сравнително лесно да доведе до загуба на центрирането на главата и изкълчване.

Коя структура причинява болка в предната част на рамото?

Един от честите анатомични източници е сухожилието на дългата глава на бицепса. То преминава през предната част на рамото и продължава в бицепиталната бразда, поради което измененията му могат да се усещат именно в тази област.

Предната болка може да произхожда и от други структури. Подлопатъчният мускул, останалите части на ротаторния маншон, самата става и околните тъкани могат да дават симптоми в близка зона.

Затова локализацията на болката служи като ориентир за клиничния преглед и трябва да се съпостави с движенията, които я провокират, силата и останалите находки.

Има ли значение как се движи лопатката?

Да. Лопатката променя положението на гленоида и създава подвижна основа за движението на раменната кост. Без нейното движение пълният обем на повдигане на ръката не би бил възможен.

Движението на лопатката има голяма индивидуална вариабилност. Не съществува едно постоянно съотношение между движението на раменната кост и лопатката, което да важи при всички хора.[4]

Затова движението на лопатката има клинично значение в контекста на цялостната функция на рамото. Отклонението от предварително зададен „идеален“ модел само по себе си не е достатъчно основание за диагноза.

Библиография

1. Standring S, Tubbs RS, eds. Gray's Anatomy: The Anatomical Basis of Clinical Practice. 43rd ed. Elsevier; 2025.

2. Howell SM, Galinat BJ. The glenoid-labral socket. A constrained articular surface. Clinical Orthopaedics and Related Research. 1989;(243):122–125. doi:10.1097/00003086-198906000-00018.

3. Sharkey NA, Marder RA. The rotator cuff opposes superior translation of the humeral head. American Journal of Sports Medicine. 1995;23(3):270–275. doi:10.1177/036354659502300303.

4. Fernández-Matías R, Ballesteros-Frutos J, Gallardo-Zamora P, Requejo-Salinas N, Caballero-Pozo I, Ludewig P, Lluch-Girbés E. Scapular kinematics variability in individuals with and without rotator cuff-related shoulder pain: A systematic review with multilevel meta-regression. Brazilian Journal of Physical Therapy. 2025;29(6):101261. doi:10.1016/j.bjpt.2025.101261.

5. Vangsness CT Jr, Jorgenson SS, Watson T, Johnson DL. The origin of the long head of the biceps from the scapula and glenoid labrum. An anatomical study of 100 shoulders. Journal of Bone and Joint Surgery British Volume. 1994;76(6):951–954. doi:10.1302/0301-620X.76B6.7983126.

6. Habermeyer P, Schuller U, Wiedemann E. The intra-articular pressure of the shoulder: an experimental study on the role of the glenoid labrum in stabilizing the joint. Arthroscopy. 1992;8(2):166–172. doi:10.1016/0749-8063(92)90031-6.

7. Su WR, Budoff JE, Luo ZP. The effect of coracoacromial ligament excision and acromioplasty on superior and anterosuperior glenohumeral stability. Arthroscopy. 2009;25(1):13–18. doi:10.1016/j.arthro.2008.10.004.

8. Lippitt SB, Vanderhooft JE, Harris SL, Sidles JA, Harryman DT 2nd, Matsen FA 3rd. Glenohumeral stability from concavity-compression: A quantitative analysis. Journal of Shoulder and Elbow Surgery. 1993;2(1):27–35. doi:10.1016/S1058-2746(09)80134-1.

Автор, медицинска редакция и отговорност

Автор и медицински редактор на тази статия е д-р Калоян Йорданов, специалист по ортопедия и травматология.

Статията е част от пациентската медицинска библиотека на dryordanov.com и има образователна цел. Тя е създадена, за да подпомогне пациента в разбирането на симптомите, диагностичните стъпки, възможностите за лечение и логиката на медицинското решение.

Последна медицинска редакция: 19.09.2026 г.

Съдържанието е съобразено с актуални медицински източници, публикувани научни данни и клинична практика към датата на последната редакция. Медицинската информация обаче не може да замести индивидуалната преценка при конкретен пациент.

Тази статия не представлява индивидуална медицинска препоръка и не замества преглед, образна диагностика, консултация или лечение от лекар специалист. Решението за лечение трябва да бъде взето след медицинска оценка, съобразена със състоянието на протезата, костния запас, меките тъкани, наличието или отсъствието на инфекция, функционалното ограничение, съпътстващите заболявания и индивидуалния риск.

Всички права върху съдържанието са запазени. Копирането, възпроизвеждането, преработването, разпространението или публикуването на цялата статия или части от нея без изрично писмено съгласие на автора не е разрешено.